Признанието на президента Радев, че Кирил и Асен са една шарлатания, която трябва да надживеем, и че лансирането им е било грешка, е събитие от изключително значение за политическата ни архитектура. За съжаление телевизиите трансформираха този смъртоносен шамар за ПП в махленския въпрос: а Борисов и Радев заедно ли играят вече?! Честно казано, на Борисов и Радев им се налага (без да желаят това), да играят заедно ситуационно. Защото проваленият проект ПП заплашва да продължи безразсъдното си движение напълно неуправляемо, затлачвайки политическата ни система. ПП не са чували, че съществува архетип на компромиса при политическа загуба. Тоест, когато си втора политическа сила, трябва да свикнеш, че не контролираш парламента, а не да се опитваш да налагаш идеите си с уличен натиск.
ПП загубиха подкрепата на външния фактор, защото за САЩ стана неприемливо да се идентифицират с тяхната несъстоятелност. ПП доказаха, че не са стабилна сила, която може да подготви и да проведе трансформации в обществената и икономическата система, без това да взриви държавата. Затова оттук нататък те ще бъдат тласкани към клоунски задачи, определени малки поръчки, например скачане срещу Радев и улични масовки по някои казуси, разбъркване на лявото пространство чрез изземване на инициативата, затвърждаване на популистки профил.
Стилът на ПП, който представлява изключване на всички, които по тяхно усмотрение не са от „правилните хора“, е характерен за популистките формации. Острото заклеймяване на ГЕРБ и неспирните обидни квалификации са точно от този репертоар на див популизъм с крайни акценти. ПП също така си присвояват мнението на т.нар. „мълчаливо мнозинство“, говорят от името на народа, който не искал едно или друго.
Популизмът винаги е антисистемен. Популизмът включва и една претенция за изключителен морален периметър, тоест, че ПП са честните, некорумпираните и пр. Най-доброто оръжие срещу ПП е развенчаването на мита за моралното им представителство. Затова признанието на Радев за шарлатанията е много важно, тъй като през служебните му кабинети преминава осветяването на истината и разглобяването на едно патологично самозванство.
Популизмът е опасен, защото завлича и непопулистките партии да действат популистки. Една партия е силна, когато лидерът ѝ може да обясни на своя електорат необходимото решение. Една партия е слаба, когато решенията ѝ се диктуват от настроенията на електората. Тогава решенията са деинтелектуализирани, те не са експертни, те са резултат от емоции.
Изключително недалновидно и дребнаво е партиите да отхвърлят технократски кабинет на проф. Габровски, само защото е предложен с мандат на ГЕРБ. ГЕРБ са предоставили свобода за експертен състав, има възможност за обсъждане на конкретни политики. Обстоятелствата са възможно най-удобни за партиите, в които има разум. Въпреки това се очаква същите тези партии да не подкрепят кабинет с мандата на ГЕРБ, но евентуално биха подкрепили проф. Габровски или пък друг кандидат за премиер с третия мандат, ако той бъде връчен на формацията на Стефан Янев. Има ли здрава логика в подобно поведение? От Стефан Янев, който както виждаме не може да си намери дори един нормален пиар, нацията ще очаква да предложи удачен кандидат за премиер. Защо политиците ни стигнаха до това печално състояние на някаква детска неразбория? Защо отхвърлят едно интелигентно решение за излизане от политическия ступор с първия мандат, опирайки се на неизвестен вариант с третия мандат?!
Технологията за въвеждане на активен инфантилизъм, който без задръжки да прескача правилата в държавата, да чупи границите на разумността и да предприема бързи решения под външен натиск е най-новото в политическия конструкторски бранш. Цветните революции вече не са достатъчен инструмент.
Не е достатъчно да инсталираш удобна власт в една прицелна държава. Защото дори удобната власт има съображения за националния интерес. Затова най-новата практика е вдигане към върха на хора със специфични дефицити, които нямат усещане за национална отговорност. Наблюдаваме явлението в някои части на Европа и света. Това е форма на поставяне под контрол на иначе субектни държави през психическата несъстоятелност и недоразвитост на водачите. Такива лидери имат съзнание за величие, без необходимата зрялост на ума, което ги освобождава от саморегулация. Те са способни на всичко, задвижвани от редица лесно възпламеними инфантилни стимули, в чиято основа стои черно-белия свят, желанието за наслада и детската нужда от задължително отмъщение. Обществото е шокирано от прибързаните, резки и неприемливи решения на такива хора, но няма време за реакция, още повече, че технологията, както и предишните такива, върви задължително с безусловна подкрепа от базови медии, които дезорганизират умовете на електората.
На фона на всичко това, много искам да припомня на разумните партии в българската политика баснята „Старецът и синовете му“ от Лафонтен, която започва така: „Всяка сила е нищо, ако не е съюз“. Като всяка басня и тази има поучителен край, завършва с тъжната констатация: „Така загубили всичко накрая, нали не разбрали урока със снопа стрели“… Тоест, че разединението е губеща тактика.
Източник: demokrat.bg
