Днес загиналият на Околчица Николай Златков щеше да навърши 23 години. По този повод майка му разказа невероятни истории от времето, когато той бил малко момче и когато разпознал друго дете, с които се познавали в предишните си животи. Ралица Асенова споделя:
Днес Ники щеше да стане на 23 години.
За всички, които го познаваха, този ден е тежък и мъчителен, защото него вече го няма. От дни близки ми пишат да ме проверят как съм, защото наближава рожденият му ден…
Липсата е факт. Тя е една огромна бездна. И може да я разбере всеки, който познаваше изключителния Ники.
Ще ви разкажа една история отпреди много години.
Седим двамата с него пред лекарски кабинет и чакаме за някакъв рутинен преглед. Не помня точно на колко е бил, но не повече от петгодишен. Идва семейство с малко момиченце, на около три годинки, и това дете буквално се залепва за Ники като ваденка. Дотук нищо изключително — две деца, по-малкото иска вниманието на по-голямото.
Изключителното започна, когато Ники много нежно започна да гали момиченцето по косата и да му говори колко се радва, че го вижда отново. Там аз започнах да настръхвам, защото знам как могат да реагират родителите. Нека не забравяме, че това беше преди повече от 15 години и да говориш за минали животи, за това, че познаваш някого отпреди, беше още по-трудно за възприемане от сега.
Момиченцето се сгуши в Ники и остана така, без да мърда. В един момент Ники отиде при майка му и съвсем сериозно ѝ обясни, че познава дъщеря ѝ отпреди. Помоли я да се грижи много за нея, защото животът ѝ нямало да бъде никак лек, а тя била специално дете.
Дойде време да влизаме в кабинета. Момиченцето буквално трябваше да бъде откъснато от Ники и през цялото време, докато бяхме вътре, плака отвън. Когато излязохме, детето отново скочи в прегръдките му, а майката ме гледаше в изумление.
Ники прошепна нещо в ухото му. Момиченцето изведнъж се успокои, пусна го и ние си тръгнахме. То остана спокойно и ни махаше за довиждане.
Попитах го какво му е казал.
„Нищо. Само да се успокои и че всичко ще бъде наред.”
Но онова, което беше успокоило това дете, според Ники беше нещо друго. Нещо, което му беше дал от себе си и което трудно можеше да ми обясни. Все пак опита:
„Откъснах нещо от себе си и ѝ го дадох. Нещо, което ще ѝ помага в живота.”
После ми разказа, че неведнъж са били заедно в други животи. Че в повечето от тях той е бил неин учител, а веднъж — по-големият ѝ брат.
Преди около две години, в един от онези наши дълги нощни разговори, Ники ме попита дали помня какво съм си мислила през първите седмици от живота му. И по-конкретно — дали помня един случай на синия люлеещ се стол в неговата стая, докато съм го кърмила. Разбира се, че помнех.
Може би две седмици след като се бяхме прибрали от родилното, късно посред нощ, докато го кърмех, имаше един специален момент. Гледах малкото си бебе и си зададох въпросите:
„Какъв ли ще стане? С какво ли ще се занимава, когато порасне?”
Беше един от онези мигове, които по някаква причина се запечатват завинаги в съзнанието ни, без привидно да се е случило нищо изключително. А може би именно тези обикновени, с нищо неспециални моменти са изключителните. Моментите, в които сме си позволили истински да преживеем мига. Без да се разсейваме. Без умът ни да блуждае някъде другаде. Когато просто присъстваме — на сто процента — там, с човека пред нас.
Такива мигове остават завинаги.
Гледах го и си задавах тези въпроси.
А той ме погледна. Спря да се храни, започна да издава звуци и да се усмихва. Никога няма да забравя този миг отпреди повече от 20 години.
И да — именно за него ме попита Ники толкова години по-късно.
Погледнах го. И понеже добре познавах изключителността на сина си, дори не го попитах: „Как можеш да помниш?” Знаех. Знаех прекрасно, че говори точно за този момент.
А той ми каза:
„Когато си задаваше тези въпроси, те кънтяха и в моето съзнание. И тогава аз знаех отговора и исках да ти кажа какъв ще стана, но не можех. Знаех обаче, че един ден ще ти го кажа. И ще ти кажа, че помня този момент така, както ти го помниш.”
Предполагам няма смисъл да ви казвам колко емоционален беше този момент за мен. А когато се успокоих, Ники продължи:
„Още тогава исках да ти кажа, че ще водя различен живот. Че ще медитирам през по-голямата част от него. И исках да ти кажа още нещо — че ще се гордееш с мен.”
Да, Ники. Гордея се с теб. Повече, отколкото някога съм успяла да ти кажа.
Общуването с Ники през последните години беше много повече от разговор. Беше дълбоко духовно преживяване почти всеки път, когато оставахме насаме. Мъдростта и познанията му бяха на такова ниво, че спокойно мога да кажа, Ники беше мой учител за много неща.
Духовен учител беше и на малки, и на големи. Включително на мен — неговата майка.
Миналата година на рождения му ден не успях да се кача горе при него на самия ден, защото водех една програма. Отидох няколко дни по-късно, но, разбира се, намерих кой да му занесе подаръците точно на рождения му ден. Най-много се зарадва на картината, която му бях направила с помощта и съветите на Иво.
Тя предизвика истински възторг.
Обади ми се:
„Направо нямам думи. Направо ме разби!”
Признах си, че Иво ме е съветвал и ми е помагал за дизайна. Ники беше страшно благодарен и на двама ни.
Снимката с дъската за готвене от колажа е от другите подаръци — дъска и ножове. На дъската пише: „Най-добрия грил майстор – Ники”
Веднага ми изпрати снимка, облечен в кухненското си облекло, готов да изпробва новата дъска. Беше толкова щастлив. И благодарен, както винаги. Но най-много се радваше на друго — че бях изпратила малки подаръчета в деня му и за всички останали. Това винаги го правеше най-щастлив. Да има и за другите.
Липсваш, Ники. Много. Липсва ми усмивката ти. Липсва ми мъдростта ти. Липсва ми добротата ти. Липсва ми самото ти присъствие. Дори ми липсват безумните ти ирландски и шотландски песни. Липсват ми вдървените ти танци и фалшивото ти пеене. Липсва ми даже досадният ти философски режим на говорене, който толкова упорито се опитваше да изчистиш от себе си. Всичко ми липсва.
И ако някога си откъсвал нещо от себе си и си го давал на хората, за да им помага по пътя, мисля, че си оставил по нещо от себе си във всички нас, които имахме щастието да те познаваме.
Преди 23 години аз държах едно малко бебе в синия люлеещ се стол и се питах какъв човек ще стане. А ти си знаел. Аз още не съм знаела, че няма да ми стигне времето, за да се насладя на присъствието ти. Не съм знаела колко кратко ще бъде времето ни заедно.
Но днес знам отговора на онзи мой въпрос.
Стана човек, с когото се гордея. Стана учител. Стана светлина за много хора. Стана точно онзи Ники, когото още тогава си знаел, че ще бъдеш.
И ако има нещо отвъд времето, отвъд телата и отвъд тази огромна бездна, наречена липса, то вярвам, че това е любовта. Защото тя не пита къде си. Не пита колко време е минало. Не се нуждае от тяло, за да съществува. Тя любовта просто продължава.
Този свят не те заслужаваше. И на моменти, особено напоследък, сред целия този мрак, хаос и озлобление, изпитвам дори облекчение, че не си тук. Че не сте тук.
За малкото време, което беше на този свят, даде и направи толкова много, колкото малко хора успяват да дадат и направят за цял живот. Знам, че там, където си — където сте — сте по-добре. И може би сте по-полезни оттам.
Бъди свободен, Ники. Истински свободен. Свободен от този свят и от всичко в него.
Честит рожден ден Смело Сърце!
Обичам те безкрай…
От небето до земята и обратно, на зиг-заг.
