Много хора ме питат защо за моите 35 години, все още не съм омъжена и не търся съпруг. А аз се подигравам с въпросите им, обичам да измисля нещо забавно, защото, за да бъда честна, не виждам никаква трагедия в моето „моминство“. Единствено близките ми приятели знаят истинската причина и на пръв поглед е толкова банално, че дори не се опитвам да споделям с непознати. Истината е, че баща ми биеше майка ми. Страхувах се от него като от огън, а имах и по-малък брат, когото трябваше да защитя и спася. Това всъщност ме спаси от собствения ми страх – притеснението за брат ми.
Когато пораснах, често питах мама защо не се разведе. Но тя просто махаше с ръка, а немарливото й отношението към тормоза на баща ми ме убиваше повече, отколкото самите побоища. А най-много се „възхищавах“ на баба ми – майката на татко. Когато й споделях, че баща ми отново е пребил майка ми, тя казваше, че мама сама е виновна и не е нужно да го провокира. Попитах я как го провокира, а баба ми също махаше с ръка, мърморейки нещо несвързано. Смешното е, че баща ми се считаше за „грижлив съпруг“! Да, не пиеше, стоеше си у дома, печелеше добре.
Всеки го смяташе за добър човек, абсолютно всеки! В края на краищата майка ми умря, когато бях на 14 години, а брат ми само на 10. Имаше рак на мозъка и аз съм повече от сигурна, че се разболя заради системния тормоз. Но и тогава баща ми не потърси вината в себе си, както и майка му. За щастие, болестта не измъчи много мама, само няколко месеца след като й откриха диагнозата, тя почина. След смъртта й всички съжаляваха баща ми. Горкият човек, казваха те, остана вдовец с две невръстни деца.
Е, след много кратко време татко се отегчи без обичайната си жертва и обърна мрачния си поглед към мен. След като ме преби една вечер, хванах братчето си за ръка, и заминах при баба си по майчина линия. За щастие тя не ни изгони, а и татко не се опита да ни върне обратно. Единственото добро, което мога да кажа за него, е, че той винаги даваше пари на баба ни за нашата издръжка и не се превърнахме в бреме за старата жена. Две години по-късно баща ми се ожени повторно. Новата му съпруга също беше пребивана и отново всички смятаха, че това е нормално, включително и самата тя.
Ето затова не искам да се омъжвам: напоследък насилието в семейството, се превърна в нещо нормално. Спомням си, когато се опитвах да убедя мама да напусне баща ми, тя ми разказваше „утешителни“ истории за това как живеят всички хора и колко е „нормално“ мъжът ти да ти посяга. Татко в никой случай не бил зъл и лош, просто характерът му е по-различен. За съжаление, много жени търпят и толерират шамарите на съпрузите си. По тази причина предпочитам да се радвам на моето моминство: по-добре самота, отколкото живот под един покрив с морално чудовище, което е щастливо единствено, когато жена му е пребита и унизена.
