На 88 години легендата Васил Михайлов се завърна на сцената – на 4 юни той за 21-ви път влезе в ролята на Дон Жуан в „Завещанието на целомъдрения женкар“ в Театъра на армията, където е играл близо половин век.
Големият актьор беше удостоен с бурни аплодисменти от публиката в знак на признателност и почит.
– Г-н Михайлов, на 4 юни беше завръщането ви под светлините на прожекторите, което беше обявено от някои медии и като ваше сбогуване с театралната сцена. Какво беше усещането да излезете за последен поклон пред препълнения салон?
– Кой е казал, че е последното ми излизане на сцена?! Ако е било така, някой друг го е решил. Аз не съм обсъждал въпроса с никого. Благодарен съм на театъра, че възстановихме това представление, но всъщност ние не сме го махали от репертоара. Всичко зависи от това, дали театърът ще има нужда от мен. Аз не настоявам много, защото годинките ми са много, осемдесет и осем. Но все още в ума ми има място за „какво, как, защо“. Не съм загубил себе си, както се казва. Ако има нужда да се играе, ще го играем. Обявено ми е като тържествено представление, защото не съм играл отдавна, от няколко месеца…
Вижте, на актьора, докато умре, му се играе. Макар че аз си давам сметка всъщност, че това е и малко глупаво, защото не мога да бъда на нивото, на което съм бил преди няколко години. Две-три представления играех месечно и ми идваха доста. Сега, каквото и да го правиш, то не е подходящо за годините и за възможностите ми. Но на 4 юни се получи празнично. Разбира се, то е направено така от колегите ми и от ръководството на театъра, за което им благодаря. Но беше голямо изпитание. Дай Боже, да са го харесали хората. Просто годините ме изпревариха. Така се случва, че те идват по-скоро, отколкото си отива мозъкът.
– Вие сте на сцената на Военния театър в продължение на 50 години и като погледнете сега назад, кои са първите ви спомени и лица, за които се сещате?
– Те май че са повече от 50 години, защото аз още от студентските си години играя във Военния театър, когато Леон Даниел ме взе там. Значи са някъде към 60. Щастлив съм в професията си, че започнах в най-добрия театър в България. Всяко лято имахме по няколко турнета из България. След това отидох при един от най-големите ни режисьори – Асен Шопов, в годината, когато закриха Димитровградския театър по политически причини. Тогава той дойде в института и ми каза: „Искаш ли да дойдеш в моя театър, аз те искам!“. И отидох в закрития театър в Димитровград, който обединиха с този в Хасково и стана обединен театър със седалище Хасково. След това се завърнах във Военния театър.
– Ролята на Петко Войвода е емблематична за вас. Но имате ли си друга любима роля?
– Вижте, актьорът не може да избира, обикновено го избират. Разбира се, има случаи, когато решава актьорът. Примерно в „Театър 199“ съм играл няколко представления, едно от които със Стефка Янорова, но неотдавна го спрях, защото времето изпреварва всичко. Вече съм над 80 и е срамота да се правим на млади.
– Неведнъж сте коментирали горещите теми в държавата, какво мислите за новото правителство на Румен Радев, имате ли надежда, че могат да се преодолеят кризите в държавата?
– Човек, докато е жив, все има надежда да се случи нещо по-добро. Не знам, аз много отдавна се отказах от политиката. Знаете, бях депутат във Великото народно събрание.
– Тогава вие сте се отказали от заплатата си. Сега според вас трябва ли депутатите да си замразят заплатите?
– Аз тогава отказах да си взема заплатите, защото не бях редовен, тъй като през това време играех в театъра и снимах. И ми беше съвестно. И даже не останах. Подписах конституцията, но още тогава имах проблеми с хората, които са около мен. И така, не се гордея с това, но избрах себе си. В смисъл себе си като почтеност.Всички се учехме на политика и като разбрах, че надделяват хора, които са меркантилни, приятно ми е да си спомням, че съм избягал от този дом български, където трябва да бъде истината и само истината. Не мога да участвам в неща, които облагодетелстват някого, а лишават другиго.
И сега нещата както вървят… Чакам да видя какво ще стане, но политиката се оказа мръсна работа. Не е за всеки.
– Сега с непрекъснато растящите цени българските пенсионери си броят стотинките. Вие как се справяте?
– Аз не мога да се оплача, защото стажът ми е много дълъг. Това значи, че пенсията ми е малко повече. И от Военния театър получавам, там съм на половин щат от няколко години. Това, разбира се, помага. Помага и на достойнството ми.
– Как сте със здравето?
– Със здравето горе-долу. Току-що играх гимнастика, даже вие ме прекъснахте.
