Кой е той
Михаил Мишев, познат с псевдонима Вешим, е писател, фейлетонист, сценарист, главен редактор на в. “Стършел”. Роден е на 17 септември 1960 г. в София. Син е на класика Георги Мишев. Завършва журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1982 г. Сред най-известните му творби са”Английският съсед” /2008 г., екранизиран като едноименен телевизионен сериал през 2011 г./, “Нашингтон” /2010 г./, автобиографичната книга “Химия на шегата” /2022 г./. Миналата година издаде и документална книга, посветена на живота и творчеството на най-големия български илюзионист Мистер Сенко.
Михаил Вешим е носител на националната награда “Райко Алексиев” – за хумор и сатира, на наградата “Цветето на Хеликон” /2012 г./ – за най-продавана българска книга, “Чудомир” – за принос в хумора и сатирата, на национална награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата и др.
– Г-н Мишев, понякога има избори, които са на живот и смърт. Вчерашният вот беше ли такъв според вас?
– Не бих казал, че сме стигнали дотам. Но всеки човек обезателно трябва да гласува! Да заяви ясната си позиция към кой свят иска да принадлежи България – дали към света на свободните европейски страни, или да се връщаме години назад във времената, когато бяхме зависими от “големия брат”. Властта обаче категорично не бива да бъде само в едни ръце, за да не се установи едноличен режим. Това са моите опасения. А и толкова много военни във властта България никога не е имала. Военните не се славят като добри управленци. Бил съм войник година и три месеца във времената на Варшавския договор и много добре познавам военните и това, което има под шапките им.
И понеже сега във Франция има бунтове, вълнения, студентски и други, се сещам за 1968 г., когато френските студенти бяха издигнали такъв лозунг: “Искаме да ни управляват хора с въображение”.
Ето, това сега липсва на нашите управленци. Те нямат визия, не знаят каква ще бъде България след три, след пет години и накъде да върви.
– Диктатурите, автокрациите много често си отиват от липса на въображение. И това не е литература, показва го животът. В този смисъл какво очаквате да ни предложат след изборите?
– Шест месеца нямаше такива предложения. Аз наблюдавам една огромна суматоха. Управляващите не знаят какво вършат. И не знаят накъде отива държавата. Уж нещо се прави, а реално нищо не става.
Ако гледаме външната политика, там пък съвсем са им объркани представите. Колко пъти сгрешиха, колко пъти говорят едно в България, а вършат друго в Брюксел… за несъществени неща се противопоставят на ЕС. Говорят за “колективен Запад”, а ние не сме ли част от него, не сме ли част от ЕС? Каква е тази политика, която е като Орбановата. Значи, Орбан си замина, но България остана негова последователка.
– Но може би у нас става въпрос за една “суверенна демокрация”?
– Вижте какво говори премиерът Радев. Заплашва ни, че Русия е ядрена сила. Все едно, че му диктуват от другаде какво да говори.
– Вие говорите, че военните са взели властта, но обикновено професионалните военни са последните, които искат да воюват, а у нас въпросът е могат ли да защитят сигурността на гражданите ни?
– Какво да си говорим, България няма нито армия, нито въоръжение, нито сме някаква сила… Все пак сме част от НАТО, имаме договори с алианса, трябва да се придържаме към тях и да бъдем лоялни членове на този съюз. Аз нямам предвид “ястреби” да разпалват войни. Ние всички сме миролюбци, всички сме за мир, въпросът е какъв мир, нека да правим разлика. Аз се чудя как така се извъртя пропагандното клише, че който подкрепя Украйна, е войнолюбец? Не мога да го проумея! Това е наистина е по оруеловски: мирът е война.
Освен това се манипулира със страховете на хората. Казват – аз няма да пратя синовете си на фронта. Ама никой не иска да ги праща! Нито пък има такава вероятност или опасност. Има решение на парламента, че България няма да се включва във военен конфликт.
– Дори ако бъде нападната?
– Ами, отново ще посрещаме с хляб и сол! /смях/.
– В последните месеци правят впечатление и почти публични екзекуции на бизнесмени. Появиха се версии, че се връщаме към епохата на 90-те. Съгласен ли сте с това?
– И аз имам това усещане. Не знам дали убийствата, особено последното, на Слави Бинев, е замислено или случайно, но то ни връща наистина в 90-те години.
