Три пъти една и съща дума влиза в живота ѝ: рак. Между тях Нана Гладуиш губи баща си. После майка си. После сестра си. “По пътя аз намерих повече”, признава Нана в откровен разговор с Мариян Станков – Мон Дьо.
Казва, че никога се е преживявала като типичната жена. “За мен има една енергия, една персона, едно човешко същество, което носи със себе си определена енергия”, казва Нана. В нейната енергия има и слънце, и буря.
“През годините в медиите, особено телевизиите, в които съм работила, в много голяма степен съм страдала от това, че не съм достатъчно красива, не съм с достатъчно дълги крака, не съм достатъчно фотогенична, че може би не са много хората, пожелали да спят с мен. Не че щях да го направя. И може би някак си красотата за мен остана встрани”, споделя Нана.
Когато растяла, и двамата ѝ родители били строги.
“Те бяха едни, въпреки всичко, толерантни, интересни, забавни хора, които аз ги помня не просто като строги или критични. В това поколение на моите родители те четяха едни книги, в които пишеше, че децата не трябва да се целуват. Не трябва да се прегръщат. И, честно да ти призная, аз дълго време, може би до 30 години, за първи път успях да кажа “обичам те“ на мъжа ми“, споделя Нана.
“И майка ми, и баща ми са ми дали толкова много и са ме научили на толкова много неща, че аз сега си давам сметка всъщност това, през което те са ме превели, до какво ме е довело“, споделя водещата.
Никой в семейството нямал право да бъде слаб, признава още тя. Един ден обаче вижда баща си безсилен.
Беше, когато разбрахме, че не му остава и месец. Той не пророни нито дума. Той прочете диагнозата си. Той разбираше всичко. Отказа да говори на тази тема. Аз трябваше да си тръгна от Варна за София. С мъжа ми бяхме. И когато отдолу, от улицата, си вдигнах главата, за да го видя, защото той ме изпращаше, аз видях този “морски вълк“ и в очите му имаше всичко – страхът, че няма да ни съпътства в по-дълъг период от време, сломеността от тежката диагноза и всичко останало, споделя през сълзи Нана.
“Тежко е да видиш силния човек, на когото всички шансове са отнети и който има силата на характера да се бори, но просто явно не му е писано да оцелее“, казва Нана.
Баба ѝ също почива от рак. Майка ѝ с Алцхаймер. “Тази агония беше дълга и много тежка. Но ще ти кажа едно – до последно аз много обичах да сядам до нея на леглото и просто да се прегръщаме. И в това мълчание, в тази тишина и невъзможност да си кажем нищо, аз разбирах, че тя е още там. Аз я усещах. И тя ме усещаше“, казва Нана.
Докато е в Израел и се потвърждава вторият ѝ рак, се разбира, че сестра ѝ също е болна.
“Аз се хвърлих да спасявам нея и забравих за себе си. Чувствах се като човек, който е опрян до стената и някой ми е опрял “Калашников“, разказва Нана.
Първата ѝ диагноза за рак е поставена през 2012 г.
“Страхувах се много. На петата година, когато за първи път отидох на поредния ядрено-магнитен резонанс и погледнах една двойка, която беше притеснена, очевидно заради дамата, и аз си казах: “Ами, не е чак толкова страшно. Да, може да се оцелее. Оцелява се, преживява се. Ето, а сега съм спокойна. Минаха пет години. Аз влязох, направих ядрено-магнитния резонанс и след два часа ми звъннаха, за да ми кажат да се върна в болницата. В момента, в който аз си позволих частично да освободя този страх от съзнанието си, просто вълната ме заля. И този път ме удари под кръста. Защото аз си бях позволила малко да повярвам“, казва Нана.
На 38 години е, когато ѝ казват, че има рак. Детето ѝ е на 2 години и 7 месеца. “Аз бях готова на всичко. Аз исках да живея. И днес искам да живея“, казва Нана.
“На мен ракът ми е носил дрехите, седял ми е на масата, спал ми е в леглото. Аз 14 години всяка вечер си пия хапчето. Аз съм преживяла биопсии, операции, 2 химиотерапии, 2 таргетни терапии, 2 лъчетерапии, хормонални терапии и още, и още“, споделя Нана Гладуиш.
Любовта е ключова в нейния живот, казва тя.
