В България сякаш сме свикнали театралните представления да бъдат посрещани почти задължително с аплодисменти. Критиката често остава някъде на заден план, а признанието, че нещо не ни е харесало, понякога изглежда почти неудобно да бъде споделено.
Снощи на Античния театър в Пловдив обаче се случи нещо, което трудно може да остане незабелязано. Десетки зрители напускаха моноспектакъла на Деян Донков, с който беше дадено началото на Есенния салон на изкуствата. Представлението, посветено на легендарния Дон Жуан, очевидно не успя да съблазни голяма част от публиката.
Още около шестата минута първите зрители започнаха да напускат. Около 20-ата минута пред изхода вече се образува опашка. Публиката видимо беше смутена.
За някои беше неудобно просто да станат и да си тръгнат, след като са дошли да гледат спектакъл на една от най-престижните сцени в България. Други обаче очевидно решиха, че вече са прежалили парите за билет и няма причина да жертват и вечерта си. Те станаха, излязоха и продължиха вечерта си другаде.
Спектакълът е посветен на Дон Жуан вечния символ на съблазнението, харизмата и мъжкото присъствие. Но за съжаление, дори и голото тяло на Деян Донков не можа да накара публиката да остане на местата си и да компенсира липсващата драматургия и безумна режисура.
За голяма част от зрителите това, което се случваше на сцената, беше трудно за следене без ясна логика, без усещане за последователност и без достатъчно драматургична опора, която да оправдае претенцията на спектакъла.
На моменти всичко изглеждаше като фарс, който сам не знае накъде върви.
Импровизациите, нецензурният език и опитите за провокация трябваше да внесат динамика. Вместо това обаче усещането беше, че се прави опит да бъде запълнена една празнота, която няма как да бъде прикрита.
За голяма част от хората представлението се оказа скучно, безвкусно, претенциозно и на моменти абсурдно.
Не знаем дали Деян Донков за първи път излиза на сцената на Античния театър. Но със сигурност е чувал това, което всеки артист у нас знае – публиката в Пловдив е безкомпромисна. Тук летвата е висока.
На тази сцена са се случвали представления и концерти от световна величина. Публиката е виждала достатъчно, за да различи провокацията от празната провокация, театъра от претенцията и смелия експеримент от нещо, което просто не работи. Именно затова претенцията на моноспектакъла на Донков е безсмислена.
В случая реакцията на публиката беше достатъчно красноречива. Редовете бяха празни.
Дано Деян Донков си зададе тези въпроси и преосмисли спектакълът си, преди да продължи с представянето му. Защото едно е сигурно – да излезеш на сцената на Античния театър е привилегия, но и огромна отговорност. А когато зрителите започнат масово да стават от местата си още в първите минути, това е критика, която трудно може да бъде заглушена с аплодисменти.
