Това се случи преди няколко години, но сякаш беше вчера.
Бях студентка в последния курс и се канех да се омъжа за първата си любов – Венци. Родителите му много ме харесваха, а аз просто летях от щастие, защото той беше красавец, който влизаше под кожата на всеки.
Харизматичен, това е точната дума! Вечно засмян, подкупващо мил, просто минаваше през живота като слънчев лъч – кой може да спре слънцето!
На всичкото отгоре беше музикант, китарист, абе, голям късмет бях извадила!
Имаше моменти, когато ми се струваше, че очарованието му е театрално и че понякога използва чара си, за да получи това, което не е заслужил, но се успокоявах, че като се оженим, лека-полека, мирно и кротко, ще го променя.
В навечерието на сватбата заминах в провинцията, за да обсъдим с нашите някои подробности за предстоящото тържество.
Венци отказа да дойде с мен, уж имал да чете за последните изпити, а и щял да се чувства неловко – все пак ние сме си свои хора и някои неща трябвало да се обсъдят в тесен кръг, тоест без него. Както и да е, аз заминах, а след 3 дни хванах обратния влак. Радвам се, че стана така
Бях решила да остана повече, но ми домъчня за него. Късно вечерта, вече наближавахме София, се обадих на Венци по телефона. Трудно го чувах от врявата край него, явно се намираше в някакво заведение и беше пийнал и весел.
Обясних му, че трябва да ме посрещне, защото съм с много багаж – бях награбила какви ли не вкусотии в буркани и кутии. Нашите имаха градина, а и животни гледаха. Венци категорично отказа да дойде до гарата – имало било таксита, какво толкова. Тъкмо се заформил купонът, нима съм искала да го лиша от последните му ергенски радости?
Пък и се запознал с едни момичета, които настоявали да го чуят как свири. Той поръчал да му донесат китарата, не можел да откаже на такива страхотни фенки… Навярно гласът ми е прозвучал отчаяно, защото Венци започна весело да ме успокоява: „Абе, какво толкова си се стегнала, я върви във вагон-ресторанта да пийнеш една малка бира, ще те отпусне веднага!“
Затворих телефона и се разплаках.
Представих си как се мъкна с багажите по перона, как после ще ме нападнат разни съмнителни шофьори пред гарата, пък после ще вляза сама в тъмната кооперация, където понякога в коридорите се криеха наркомани.
В купето имаше само една, възрастна жена. Тя не можа да ме изтрае да хлипам и взе да ме успокоява, а аз ревнах още повече. Обясних й през сълзи ситуацията. Тя само ме попита: „И ти ще се жениш за този мъж?“
Тъй като нея я посрещнаха двамата й внука със собствена кола, тя ги накара да качат и мен, да ме закарат на адреса, та дори да ми качат багажа до петия етаж и да ме изчакат в тъмния коридор да си отключа и да вляза.
Ето, това е случката, която преобърна живота ми.
На другия ден, докато Венци още спеше, аз си събрах вещите и… дотук бяхме със сватбените приготовления. Никой не можа повече да ме убеди, че това е мъжът за мен.
Не се оплаквам, днес имам прекрасен съпруг до себе си, който не е музикант, не е харизматичен и дори е малко флегматичен, според думите на майка ми.
Но той никога не ми предлага да пийна биричка за отпускане, защото знае, че имам алергия от всякакъв алкохол.
