Млада майка, изхвърлена с бебето си на улицата: Животът в дома на свекърите ми беше ад

Летящите насреща й снежинки заслепяваха очите й, а мразовитият вятър накара Светла да отстъпи крачка назад. Бялата покривка позволяваше да се отгатнат замъглените очертания на къщите по пустата нощна улица. Младата жена смело напредваше, бутайки отчаяно количка с тримесечно бебе. Нежно обгърна детето в палтото си, а самата тя остана по една тънка блуза. Раздраните й колене, по които се стичаха капки кръв, я боляха непоносимо и силите й бяха на привършване. На няколко пъти почти загуби съзнание, но спомняйки си за бебето, упорито продължаваше да се придвижва. Едва стоейки на крака, младата жена стигна до дома на родителите си. За щастие портата им беше отключена и събирайки в себе си цялата болка и мъка, които я тласкаха напред, тя отчаяно изкрещя: „Мамо, мамо!“ Но воят на вятъра безмилостно и подигравателно заглуши вика й за помощ…

В топлата стая Валентина внезапно подскочи в леглото си. С неспокойно сърце погледна през прозореца, взирайки се в призрачната снежна пелерина. И някак спонтанно усети лежащия на снега силует, затова събуди съпруга си и го прати на улицата. Малко по-късно Илия довлече в стаята бебето и напълно изтощената си дъщеря. С големи усилия загрижените родители оказаха първа помощ на Светла, стопляйки премръзналото й тяло. Колкото и да бяха притеснени, те не посмяха да задават въпроси, докато дъщеря им сама не пожелае да говори.
На другата сутрин бащата и майката с негодувание слушаха разказа на дъщеря си:

Още на следващия ден след сватбата свекървата ми прехвърли цялата домашна работа. Трябваше да прислужвам на всички в семейството, да им мия чиниите след хранене, да почиствам масата и да им оправям леглата. По цял ден готвих, перях, простирах, а после до късно копаех, плевях и поливах в градината. В същото време трябваше да ходя и на работа, стараейки се да имам приличен външен вид.
Свекърът и свекървата използваха всеки удобен случай, за да изтъкнат гордо, че произхождат от стара благородническа фамилия, а не като мен от простолюдието. Затова, считайки, че са ми оказали голяма милост, приемайки ме в семейството си, те ме принуждаваха да им слугувам. Съмнявах се в здравия им разум, но нямах желание да навлизам в спор с тях. И все пак нищо не можеше да се сравни с намеците на свекъра ми: галеше ме тайно под масата или ме пляскаше по задните части, когато минавах покрай него. За да не провокирам скандал в „благородното семейство“, мълчаливо отбягвах стария развратник.

Бременността ми не оказа никакво влияние на свекърва ми, и до самото си раждане, недоспала, недохранена и съсипана прислужвах на цялото семейство. В този дом свекърите ми бяха истинските господари, а съпругът ми – безцветна декорация. След като родих сина си, се разболях от следродилна треска и краката не ме държаха. Едва се придвижвах и практически на колене полагах грижи за бебето си. В кухнята настана хаос, а в мивката се трупаха неизмити чинии. Недоволни, свекърите ми съскаха и всячески се стремяха да покажат пренебрежението си към мен.

Два дни преди страшното пътуване към дома, съпругът ми замина в командировка и аз останах сама. Вечерта, след като се прибра от работа, свекърът ми поиска да му донеса чехлите от съседната стая. Забавих се, защото трудно се придвижвах, а когато ги донесох, той ги грабна и ме удари през лицето с тях:
– Когато ти кажа нещо, трябва веднага да изпълниш волята ми. Какво ми пълзиш като костенурка. Такава снаха не ми е нужна: събирай си багажа и се махай. Аз ще намеря за сина си по-добра жена!
Обърнах се за помощ към свекърва си, но тя патетично поклати глава и с пръст ми посочи входната врата.

Половин час плаках безпомощна, притиснала към гърдите си малкото си момче. Докато си събирах багажа, свекърът нахлу в стаята, удари ме през лицето, а после ме хвана за косата, изхвърляйки ме на улицата. С разкривена от злоба физиономия, свекървата ми подаде детето, увито в едно тънко одеяло. Входната врата се тръшна зад мен, а ключът се обърна в ключалката. Болна и с треска, в минусови температури стоях с малкото си бебе на снега.

Две седмици по-късно, съпругът на Светла се появи в дома й, крещейки от пътя, че тя сама е виновна за всичко. Не се подчинявала на родителите му, нито е угаждала на желанията им. Ако била готова да им поиска прошка, той щял да я прибере обратно. Младата жена избърса слюнките му от лицето си, а после замахна и по мъжки зашлеви силно изрода през устата. Гневът й болката й бяха толкова силни, че с един удар оскърбената жена свали маминото синче на земята. Така този „очарователен“ съпруг напусна завинаги живота на Светла.
Няколко месеца след развода им, който още повече разтвори бездната между тях, бившият й мъж се ожени за жена, която се оказа мошеничка. От този ден изминаха двадесет и пет години. Днес Светла е щастлива майка и баба, но все още помни онзи страшен нощен път.
Източник: Лична драма