Бившият председател на Народното събрание, министър на културата и световноизвестен скулптор Вежди Рашидов издъхна рано сутринта в петъчния 6 ноември на 74-годишна възраст. Причината за смъртта му е сърдечен удар, след кратко боледуване и престой в болница.
През последните три месеца той буквално е бил стопен от завърналото се онкологично заболяване. А се е канел да отпразнува с много приятели 75-годишнината си, която предстои – на 14 декември. Творецът и политик беше цветен и широкоскроен човек, имаше немалко симпатизанти и почитатели. Депутатите прекъснаха заседанието си, за да почетат паметта му с минута мълчание.
В парламента изтъкват ролята на двукратния министър на културата в правителствата на Бойко Борисов като обединител. Известен бе със своя остър език и категорични позиции, които често предизвикваха обществени дебати, но и със способността си да намира диалог в трудни моменти, пише “Минаха години”.
Покрай смъртта му припомнят събитията от октомври 2022 г., когато след тридневна патова ситуация и политическа блокада, именно Рашидов бе избран за председател на 48-ото Народно събрание като консенсусна фигура. Той е първият български гражданин от турски произход, оглавил законодателния орган.
Вижте и това: Вдовицата на Вежди Рашидов – жена от камък
Вежди си остана непроменен като характер от властта. Казва, че именно тя го е разболяла. В политиката влиза здрав и излиза много болен. Преминава през много тежка битка с рака на гърлото (диагностицират го през 2015 г.) и няколко пъти по време на кризи вижда смъртта в очите. Стопява се с 30 кила по-малко, имунната му система рухва. Лекари в Германия започват продължителното му лечение и успяват да го върнат към живота поне за още едно десетилетие.
За последно Рашидов бе видян публично при обявяването на кандидатпрезидентската кампания на Илиана Йотова. Видът му, коренно влошен, стресна приятелите му. Само преди три месеца е присъствал на откриването на изложба и е бил в цветущо здраве. Коренната промяна се дължи на рецидив на рака.
В битката с болестта неизменно до него е съпругата му – доктор Снежана Бахарова, за която неведнъж казва, че е изключителен човек. Сключват брак през 2006 г., но са заедно много преди това. И за двамата това е втори брак. Синът Вадим Рашидов е от първия му брак и също се занимава с рисуване.
В края на живота си скулпторът успя да си направи мечтаната къща с ателие. С приходи не от политиката, а с длетото, чука и средствата от многобройните му изложби по света. Всичките спечелени пари от изложба в Германия дарява на детската онкология в ИСУЛ. А приживе казва, че най-големият му шедьовър са синът му Вадим, внуците и внучката.
Свързана новина: Ето от какво издъхна големият Вежди Рашидов (нови подробности за болестта му):
Детството на Вежди Рашидов било изключително тежко, белязано от бедност и лични трагедии. Самият той по-късно в живота си го описва като тъжно и безнадеждно. Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград. Когато е на 2-годишна възраст, семейството му се премества да живее в Хасково.
Голямата трагедия в живота му се случва, когато е в 4-ти клас. Неговата майка – известната народна певица Кадрие Лятифова – загива в тежка автомобилна катастрофа, премазана от ЗИЛ на едва 32-годишна възраст.
Тъй като баща му работи като миньор на тежки смени в отдалечения Мадан, той няма възможност да се грижи сам за децата. Поради тази причина малкият Вежди е настанен в сиропиталището в село Студен кладенец (близо до Кърджали), където живее и учи до завършването на 7-и клас.
„Аз имах лош късмет. Майка ми, а после баща ми и брат ми умряха буквално в ръцете ми. Бях сам и някой трябваше да ме храни, да ме пере, да ме чисти. На 10 години останах сирак. Пораснах в гримьорна и при художника на театъра. Мама, преди да има „Димитър Димов“, създаде Кърджалийския театър. Останали са 300 нейни записа в радио „София“ – уникална памет. Беше изключително красива жена – синеока, руса, много хубава, за разлика от мен“, разказваше с обожание Вежди.
Пътят му към изкуството също не е равен. След сиропиталището той прави опит да кандидатства в Художествената гимназия в София, но не издържа приемния изпит. Изпращат го да учи в Техникума по минна електромеханика в град Мадан. Училището не му върви. По-късно ще си спомни, че от 14 предмета имал 13 двойки и една шестица… по пеене. Хубавият глас и артистичността са единственото му наследство. Имитира всички певци и актьори от Сатиричния театър – от Константин Коцев до Парцалев. И се научава да готви сам в ония бедни години. Специалитетът му е яхния от дръжки на патладжани.
Вежди обаче не се отказва от мечтата си и на следващата година успешно е приет в Художествената гимназия в София, което променя съдбата му и го насочва към скулптурата.
Още по темата: Как Вежди Рашидов получи почетното звание “Главен мултак на Република България“ за “особени заслуги към корпорация “Мултигруп“.
След като завършва Художествената академия в София, той изгражда впечатляваща кариера на скулптор с международно признание.
Тежките години в сиропиталището оставят траен отпечатък в съзнанието му. Като успял и признат творец, години наред Рашидов прави лични дарения (дрехи, храна, маратонки) и учредява стипендии за децата от дома в Студен кладенец, за да им помогне да имат по-добър старт в живота. А когато на 31 години получава поредния житейски удар – пред него в адски мъки умира 36-годишният му брат, дарява очите от трупа му. Влиза в контра с мюсюлманските обичаи, но така спасява зрението на миньор след заливане с метал при авария.
„Сиропиталището кали характера ми, но не можа да промени в мен най-важното – да бъда честен човек. Целият ми живот мина под този знак – ужасна игра е това. Понякога съжалявам, казвам си: „За какво ми беше всичко това?“. Честността е свързана с чувствителност и професията ми е свързана с тази чувствителност. Това е материалът, с който работя – чувствата. Не можах да изляза от емоционалността, и това беше вечната ми битка“, казва в свое интервю скулпторът.
Рашидов тежко преживява възродителния процес през 70-те и 80-те години на XX век и категорично отказва да стане сътрудник на ДС:
„Не вярвам на тези, които казват „Времето беше такова, принудиха ни“. Ставаха доносници, за да си направят кариера и на нещастието на другите хора градяха своето щастие. Това е нечистоплътно, това е непочтено. Не можах да бъда член на БКП, не можах да стана на Държавна сигурност, не можах на ГЕРБ, не можах на ДПС, не можах на БСП. Ще си отида прост художник.“
